…и лакърдията беше Бог

На мнозина призивите за чист език през ХХI век им се струват безсмислени и идиотски. Какъв е проблемът да ходя в билингвално училище, да нямаш джендър, да даунлоуднеш някой торент от интернет, да сърчнеш нещо в гугъла, да импийчнеме президента, да кажеш сори на някой френд? Има ли въобще причина да се стремим да употребяваме българските съответствия на думите? Защо да не си караме по-модерно, с  по-„интелигентни“ думички. Защо да се мъчим да търсим българските думи?

Всъщност, трябва да ни пука. Оказва се, че  българските думи имат редица предимства пред чуждите. На първо място това е уважението към другите и улеснената комуникация. Също така важни са: приемствеността между нашия език и този на предците ни, възможността да бъдем уникални, както и възможността да открием нови идеи от миналото.  

Улеснена комуникация и уважение към незнаещите английски

Как очакваме да има добра комуникация, ако не знаем значението на думите, с които говорим. Аз Ви съобщавам за импийчмънт на президента, Вие се правите на умни, кимате с глава и си мислите „…бийчмънт, сигурно ще го водят на плажа, нали бийч!“.  Ако си бяхме направили труда да открием българска дума ще улесним общуването по между ни и ще проявим уважение към онези, които не знаят чуждата дума. Така например ако погледнем в конституцията,в чл. 103 се говори за повдигане на обвинение срещу президента.

Като цяло има два вида чужди думи в един език. Това са заемките и чуждиците. Според видния езиковед Любомир Андрейчин, това са думи, „непотребни и дори вредни за езика ни (тъй като той си има хубави точни свои съответствия срещу тях) и трудно възприема[щи се] от по-широките среди“ (1).  Бъдете сигурни, че доста интелигентни хора ще се зачудят какво значи импийчмънт или билингвален. За повечето хора това са някакви засукани безсмислени думи.

Редица съставни думи са били ковани и все още се коват с цел улесняване на общуването. От по-старите, такива са: параход, вертолет, самолет, езикознание; от по-новите: природоподобен, общосев, знамезнание. Всеки с речников запас от 1000 думи може да отгатне значението на думата. а в най-лошия случай може да схване значението ѝ. Самолетът "лети сам", общосевът е общият посев на две или повече земеделски култури, знамезнанието е науката за знамената. 

Приемственост

В началото беше лакърдията (тур. дума, приказка) и лакърдията беше у Бога, и лакърдията бе Бог. Йоан 1:1

Целта да използваме родни думи не винаги се отнася към улесняването на общуването. Понякога сме склонни да предпочетем дори по-неразбираеми старобългарски думи, защото  чуждиците ще прекъснат приемственост между нас и нашите прадеди. Тъжно е да си наследник на голямо езиково богатство и да ходиш да просиш от чуждите думи. Много добра илюстрация към казаното са опитите на някои български учители от възраждането да превеждат библията на български. Те явно не са имали достъп до старобългарските преводи на библията и са превеждали от гръцки направо на новобългарския си диалект. Понеже не знаели  или пък не били свикнали със старите български думи, те са превеждали в този дух: „…лакардиата беше с Бога, пак Господ беше лакардиата“ или „Иисус Христос, дету му приличе фсека слава и ихтибар и гулемлюк“ (2).

Звучи доста нелепо от наша гледна точка, но хората са давали най-доброто от себе си без да познават старите български паметници. Не е ли ирония? Кирил и Методий са пролели кръв и пот за да утвърдят (старо)българския език като свещен, книжовници са прекарали животите си в тъмни килии за да създават нови български думи, а техните наследници като последните сирачета пишат за лакърдии. Връзката се прекъсва и целия колосален труд на старобългарската книжовност се загубва за един миг.

В днешни дни това е актуално, за тези от нас, които са получили образованието си в чужбина или на чужд език. Ако си учил икономика, право, стопанско управление или друга дисциплина на английски, френски или немски, съвсем естествено е да не знаеш българските термини. За да се запознае с тях, един уважаващ себе си специалист ще се посъветва със стари книги от съответната област, като даде предимство на думите от роден произход.

Модерно е да си самобитен

Още една полза от родните думи е това, че те дават характер на езика. Те дават един специфичен чар и самобитност (оригиналност) на езика. Представете си колко щеше да е скучен живота, ако всички народи по света говореха един и същ език, ако всички имаха едни и същи нрави, една и съща музика, едни и същи танци. Представете си едни роботи, облечени еднакво, мислещи еднакво. Няма никаква пъстрота. Всичко е еднакво. Еднакво. Еднаква музика, еднаква „култура“, еднакъв език. Такива опасения е имал Стефан Цвайг (3), като е описвал как нравите и обичаите на европейците стават еднакви, как всички танцуват същите танци по същото време, по същия начин. Той се е притеснявал от монотонизацията на света (Monotonisierung der Welt) и всъщност е отпивал първите глътки на глобализацията. До голяма степен неговото описание е вярно и днес: аз имам например една приятелка от Казан, Татарстан (Волжка България), която където и да отиде търси МакДоналдс. За мен е непонятно защо да не иска да се докосне до друга кулинарна култура, но всеки със собствените си предпочитания, странности, пък ако щете и комплекси.

Въпреки осезаемото уеднаквяване на света, в разгара на глобализацията се оказва, че успешен бизнес не може да се върти навсякъде еднакво. Старите глобалистични мантри, че светът отново е плосък (4) и че навсякъде светът е еднакъв рухват пред суровата реалност (5). Вече за да бъдеш успешен по света трябва да се съобразяваш с местните традиции, култура и език. З успешни търговски взаимоотношения в Япония трябва да приемеш внимателно визитната картичка на партньора, не може да го гледаш в очите, защото ще се обиди.

Има и по-малко екзотични примери. Погледнете например пакета си на микрософт офис. Какво виждате? „Запази“ вместо сейв, „копирай“ вместо „копи“, „постави“ вместо „пейст“. Самият Бил Гейтс е на лов за български думи! За него важно е продуктът да бъде лесно използваем в България, но  този прагматизъм, в същото време, допринася да се запази нашата езикова самобитност. Ние сме неговите потребители, ние определяме какъв ще е езикът в програмата за да има пазарен успех. Ако ни скимне, че искаме да променим думата файл на писалица, с достатъчен натиск от езиковата общност, ще видим промяната в речника на уърд. С една дума това означава, че нямаме никакво оправдание да поглъщаме пасивно и апатично чуждите думи. Не ставаме по-модерни, а просто изхвърляме част от езика си и от мозъка си. Той и без това лека, по-лека атрофира от много медии и фейсбуци.

Митът за заемките

Но използването на родни думи като заместители на чуждите, не винаги е практично. В случая на импийчмънт и обвинение, може да сметнем, че обвинение е твърде обща дума и не отразява конкретното значение на импийчмънт, а именно „обвинение срещу президента в държавна измяна или нарушение на конституцията“ (Конституция на РБ, чл. 103, ал.1). В такъв случай наистина импийчмънт е за предпочитане, защото само една дума отразява цяло едно изречение. Този вид думи се наричат заемки и всъщност още Андрейчин  казва, че те могат да обогатят езика ни (1).

Добре тогава, заемките могат да ни вършат работа, но това в никакъв случай не означава, че не трябва да търсим алтернатива. Тук не говоря за напъните непрекъснато да си прекъсваме мисълта и да търсим българска дума. Просто не винаги има такава или да има, няма от къде да я знаем. Говоря за съзнателните опити на общественици, интелигенти, учени от всякакви специалности, както и професионалисти от всички браншове, да откриват нови думи. Да  „откриват“ може да означава 1) да търсят подходящи думи във вече съществуващия словник на българския език или 2) да се изобретяват нови, пак въз основа на езиковото  ни богатство.

Необятните простори на  (езико)търсача и една вечноделска история

Търсенето на стари думи, които да заместят излишните чуждици може да открие нови и неочаквани простори. Просто самият процес на „ловуване“ ще ни изложи на забравени идеи, които могат да променят начина ни на мислене. Може да открием нови идеи от миналото, които  да променят настоящето ни.  Хората имат тенденцията да забравят и омаловажават старите постижения. Виждаш нещо ново, което на пръв поглед работи и айде плюскане на максимум. Най-добре ще разберат този аргумент хора от бранша на биологичното земеделие и най-вече тези от средите на пермакултурата (вечното земеделие, вечноделието).

Нека дам малко контекст. Към средата на ХХ век се появят редица нововъведения в земеделието, които увеличават добивите и помагат да се изхрани населението по света. Сред тези нововъведения са изкуствените торове, отровите против вредители и плевели (пестициди, фунгициди, хербициди), механизацията на селското стопанство.  Новите земеделци започват да се подиграват на родителите си. Осмиват се „примитивните“ методи на предците, „неефикасността“ на старите методи. Никой не се усъмнява в светлото бъдеще, което конвенционалното земеделие чертае.

Днес се установи, че нито конвенционалното земеделие е толкова умно, нито пък че народното земеделие е било толкова примитивно. Оказа се, че химическите препарати са вредни както за околната среда, така и за човека. Оказа се, че в дългосрочен план минералните торове унищожават почвата. Оказа се, че харчим прекалено много гориво за трактори и не само, че замърсяваме, а и в един момент няма да имаме гориво. Оказа се, че старите методи на земеделие, които щадят земята, които са в хармония с природата са за предпочитане. Все повече се говори в средите на устойчивото земеделие да се учим от предците ни на интелигентно земеделие и на ефикасност. Земеделци от различни „примитивни“ култури са се научили как да пестят вода, място, как да намалят вредителите. Днес учените са удивени колко умни са били нашите прадеди и черпят примери от тях. Ясно е, че няма да използваме същите технологии като техните, но можем да научим много от техния опит.

Нови идеи от миналото

Ако само се разтърсим за стари думи, в старите ни книги, във фолклора ни, изведнъж ще открием нови неща, които не сме и подозирали, че съществуват. Не е случайно, че в учените винаги цитират предишната литература, преди да пристъпят към своя принос. Хората по цял свят са осъзнали нуждата от приемственост и ползата от чуждия опит. Тук обаче, не говоря само за литературата от вашата специалност. Говоря ви да си пъхнете носа и в литературата от други специалности. Говоря ви за всякакви езикови паметници: книги, вестници, списания, живата народна реч. Говоря, ако щете, за речникови статии в диалектни речници, за диалектни граматики, за етнографски очерци. Казвам ви, попитай баба си, попитай дядо си. Може би те ще ти кажат по-хубава дума. Дума която със своята етимология ти говори нещо или дума, която върви заедно с определени идеи.

Вечноделците („пермакултуристите“) могат да намерят нови идеи или да се научат на нови похвати от най-обикновен селски разказ. Архитектите биха могли да се натъкнат на сполучлива идея от старобългарски текст, която е приложима и днес. Произхода на думата (етимологията) може да изясни на езикотърсача, някаква взаимовръзка, която не му е била позната досега. Всеки може да бъде вдъхновен по някакъв начин от опита на старите българи и паралелно с това да търси „нови“ думи, които преди всичко да обогатят съвременната ни култура и да продължат приемствеността на старата.

Българският език е най-старият писмен славянски език и носи в себе си мъдростта на много поколения. Всички си служим с този език и заедно образуваме една езикова общност. Затова, изследването, откриването и опазването на думите не е патент на езиковедите. Всички трябва да се стремим да ползваме български думи. Това може да улесни общуването, да осигури приемственост, дава чар на езика. Няма разумна причина поради която да избягваме българските думи.  Дори когато става въпрос за заемки, ние не трябва да се отказваме от търсенето. Езикът ни, под формата на писмени паметници, както и като жив език, има огромен потенциал да ни даде нови идеи  в различни области на познанието.

Литература

(1)    Любомир Андрейчин. Из историята на нашето езиково строителство.

(2)    виж стр. 92 и 93 в Маргарет Димитрова. „Към характера на направените на диалект български преводи на гръцка църковна книжнина през Възраждането“. В: Медиевистични Ракурси. Общество за изучаване на славянската старина. София, 1993.

(3)    Stefan Zweig. “Die Monotonisierund der Welt”. В: Zeit und Welt. Frankfurt am Main, 1981.

(4)    Thomas L Friedman „It's a Flat World, After All (В крайна сметка, светът е плосък)“New York Times Magazine; Apr 3, 2005; New York Times. 

(5)    Paige Baltazan. Business Driven Technology. 5^th edition.  McGraw Hill.