The vladetel, who was prinuden или за изкуството да говориш на един език

Вече писах веднъж за Речника на стари и диалектни думи от Иван Танев Иванов, но от гледната точка на историческото езикознание.

Тук искам да обърна вниманието ви към този речник, като достоверен източник на истински и самобитни думи. Ето какво казва самият автор:

Въпреки че в миналото старобългарският език е играл такава международна роля, както латинския и гръцкия език, днес в България липсва интерес към запазване и утвърждаване на основите на неговия наследник - съвременния български език. Постепенно българският език се превръща в полумъртъв, примитивен език, годен да отрази само най-прости, битови отношения. Винаги, когато съвременните българи искат да изразят по-сложна мисъл или да обяснят по-сложни понятия и състояния, те използват чуждици, най-вече от латински, гръцки и английски. Липсват нови думи и понятия в българския език, които да са създадени на основата на оригиналния речник и словотворческите правила на българския език. 

Иванов много кратко и ясно описва основните проблеми, за които говорех в статията "В началото беше лакърдията".  А именно,
1. Търсенето на стари думи, осигурява приемственост между нашия език и този на прадедите ни (не се излагаме като някои преводачи на библията, които вместо "В началото беше словото" превеждали "В началото беше лакърдията".)
2. Заемките (нужните новозаети думи) могат да бъдат заменени със самобитни български съответствия, които много по-естествено и естетично да влязат в речта ни. (Разбира се, няма нужда от фанатични офанзиви, но опитът да го направим си заслужава.)

Ако вече ви е писнало да четете, помислете си нормално ли ви звучи на английски "the vladetel was forcefully prinuden to zarezhe his vladenie?" Не, естествено. Изкуството да говорим на един език се състои в това да изразяваме мислите си с наличния езиков материал. Това, че английският е до голяма степен съставен от френски думи е заварено положение за нас. Ние трябва да говорим на английски с това, което намираме и да се опитваме да използваме достатъчно голямото му богатство.

Същото се отнася и за българския - ето виждате и аз използвам в този текст много чужди думи. Някои са заемки, някои са чуждици, но те вече са наши чуждици и ги приемаме като наши. Защо трябва да загрозяваме езика с нови? Ако ще ползваме нови думи, защо не използваме това, което имаме, но вече сме забравили? Ето този речник, който неуморимият прабългарист предлага е страхотен източник на такива думи, които по всяка вероятност са изконно български, тоест те най-добре и най-благозвучно могат да се съчетаят с езика ни. Дори и някои от тях да са били чуждици и заемки преди 200 години, това не е от особено значение, защото ние днес ги откриваме като част от този език и трябва да се опитаме да ги използваме.

Как да ги използваме? Хващайте речника и търсете, пробвайте, опитвайте. И тези призиви са най-вече към тези, които пишат. Писателите и журналистите, пък и други. (Политиците са над тези неща.) Какво значи красив език? Хубав език? Всеки има субективно мнение, но според мен щом пишеш, трябва да се замислиш по този въпрос.

Селскостопанската лексика в централния балкански говор

На тази връзка може да четете един прекрасен анализ на селскостопанска лексика в централния балкански говор. Авторката е Василка Радева.(Българска диалектология, книга девета, София, 1979). (Замълчавам си за чуждиците в него, защото по ирония на съдбата те бъкат в много филоложки текстове.) 

За любителите на диалектни думи, направо отидете на стр. 92 (пдф 14), където са записани значенията на думите.

Споделям още тук, любимите ми селскостопански термини от централния балкански говор:

присОйе – място, което се огрява от слънцето

измитище – изтощена нива

гръмище – място в ливада, обрасло с храсти

зулАк – лошокачествено сено

пичинАк- зелен царевичен кочан за печене

купЕщина – купено животно

доц. Кочева: Диалектите не са на изчезване!

Въпреки че въобще не съм убеден в тава изказване, ще се радвам ако е истина. Това ще ни даде възможността да използваме за практически цели все още съществуващите диалекти. Например компютърните специалисти или еколозите могат да се посъветват с по-възрастните как да нарекат някакъв термин. Не се смейте! Народния език понякога е много по-точен от този на книжовниците (виж какво казва Вазов по въпроса). Вместо да се тъпчем с чуждици като невидели, по-добре да вземем нещо нашо, по-красиво и по-истинско. 

Точен и изразителен е народният изказ

Из "История на българския книжовен език" от Стоян Жерев, Валентин Станков и Ралица Цойнска. София, 1989. 

ИВАН ВАЗОВ (1850-1921)

     Ив. Вазов е един от най-значителните строители на съвременния български книжовен език. С разнообразното си творчество на талантлив поет и писател той участва активно в изграждането на езика ни, а като авторитетен творец влияе и за утвърждаването на някои езикови особености в книжовната практика.
......
......
......
     Вазов има значителен принос за обогатяване[то] на речника на съвременния български книжовен език. Писателят черпи лексикален материал главно от българската народна реч. Той се стреми да издири "хубави и изразителни" думи, употребявани в различни български диалекти. Вазов вижда в народната реч важен източник за обогатяване на книжовния език. В разговор с Иван Шишманов той споделя: "Нам ни трябват думи, които да изразяват полутонове. С тая цел аз въведох много народни думи в употреба. Например лъх е моя. Също и заник, и изгрев, и здрач, и чука, и усте (клисура). В новите ми стихотворения ще намериш много нови думи." Писателят търси народни думи и в речника на Н. Геров, и в Сборника за народни умотворения, и в речта на обикновени хора. В пътеписа "В недрата на Родопите" Вазов отбелязва:"Слънцето залязваше вече зад високия рът, изпречен като стена над Белово, отвъд реката. Това време тук се нарича "заник-слънце", прекрасен български термин, както и "изгрев-слънце", който другаде чух. Но пишущите братия никога не има дават достъп в литературния език, а ги заменят учено с километрическите и чужди на духа на българския език: "изгряването на слънцето" и "захождането на слънцето". Един господин, който превождаше в един български вестник романа "На рассвете" от Ежа, беше велемъдро предал това название с "при пукнуване на зората"!.. Въобще народът не обича проточеностите и грижливо ги избягва.  ... Той употребява дума призори вм. "пукване на зората", напън вм. "напъване" и пр. Нашите писатели трябва да изучават езика на техния език се дължат в много случаи колкото на безвкусието, толкова и на голямата им убогост (бедност, бел. моя КДРД) в знанието на езика, който тъй добре знае народът."
     Промените в обществения и културния живот след Осбождението довеждат до употреба на много чужди думи. Писателят е за разумно опазване [на] чистотата на българския книжовен език. Като се изказва против използване на ненужни чужди думи, той подкрепя необходимостта от някои заемки от други книжовни езици, особено от руски език: "Всяко нововъведение в живота ни влачи подире си рой чужди думи в езика и той, сиромахът, ги гълта, усвоява, обогатява се, оварварява се (става варварин, бел. моя КДРД). Научихме българина да си троши езика и задръстя паметта без нужда, направихме го да произнася: урна - не кутия, секция - не бива отдел, тротоар - плочник не е български! (тъй го чух от селяни) (думата "плочник" е българска и по всяка вероятност изкована от Вазов, бел. моя, КДРД), екскурзия вместо излет - чешка и сръбска дума, но хубава и на български... взехме руските: упрек (вместо укор, натякване), намеквам (!) (вместо загатвам, подхвърлям), прицелвам се вместо луча, меря... и стотина такива."
............................

Найден Геров говори за колосалния си труд

Човек винаги трябва да има едно наум като чете нещо в  междумрежието (интернет): не всички потребители са добросъвестни, а някои са доста неграмотни и могат добре да заблудят дори подготвени специалисти. В същото време, съмнително е влиянието на популярните социални мрежи върху здравето на подрастващите (1).  Въпреки това, междумрежието може да бъде и полезно: то предлага огромни възможности за разпространение на знания. Затова, преди да продължа, искам да изкажа огромната си благодарност към хората, които споделят знания по интернет! Както казват създателите на КиберЛенинка (www.cyberleninka.ru ), сега се отваря възможността за научен комунизъм – неограничен достъп до знания на всекиму според потребностите.

Често повтаряме по навик, че поколенията стават все по-тъпи и все по-малограмотни. Това до известна степен е вярно и наистина междумрежието и медиите си вършат добре работата в тази насока. Но, не трябва да се пренебрегва, че междумрежието дава на младите хора, големи възможности да разширят кръгозора си и да научат нови неща. Сега благодарение на интернет,  българчетата могат да четат редица важни световни и български произведения  онлайн, могат да се образоват (но и да се заблудят!) по редица важни въпроси от най-различни области.

Тук публикувам, на осъвременен език (2) , откъс от увода към Речника на българския език на Найден Геров. Самият речник е качен в интернет в оригинален правопис тук и тук. Този вариант на текста е осъвременен за да бъде достъпен за по-широка публика, а за онези, които се интересуват от самобитния правопис на Найден Геров, най-добре ще бъде да посетят изброените връзки. От интерес за разговора, които водя с читателите, са бележките на Геров под линия. Там той дава примери за някои руски думи, които широко са навлезли в употреба още по негово време. Интересен е случаят на брАтанец/брАтаница и сЕстринец/сЕстриница, които са българските думи за руските  племенник и племенница. Българските думи за племенник и племенница дават възможността да се установи доста по-точно роднинската връзка. БрАтанец е син на брат ми, БрАтаница е дъщеря на брат ми, сЕстринец и син на сестра ми, сЕстриница е дъщеря на сестра ми. При руските племянница и племянник не е ясно от коя страна идва родството (от брат ми или от сестра ми?).

Също така е важно отношението на Геров към чуждите думи. Това не е някакъв варварски фанатизъм да бъде унищожено всяко чуждо влияние, а любов към родното и по-точно народното. Той не отстранява от речника си чуждите думи, които се употребяват от народа, но не включва в речника неумело употребявани чуждици, независимо от техния произход. Геров, в същото време, осъзнава предимствата на българските речи и предпочита тяхната употреба пред безсмисленото и не добре осъзнато  преписване от чужди езици.

(1)   Според някои психолози, прекомерната употреба на фейсбук и непрекъснатия стремеж на децата да се харесват на другите може да нанесе сериозни травми на подрастващите. Във фейсбук те са в постоянен контакт със съучениците си и губят представа за личното си пространство. Все повече зачестяват случайте на момичета, които се доверяват на потребителите да им отговорят въпроси като: “Красива ли съм?“. Отговорите на такива въпроси са публични и достъпни за всички. Недробонамерени хлапаци отговарят на тези глупави момичета, че са грозни, че са франкенщайни и тн. Тези публични клейма могат и нанасят големи поражения върху психиката на подрастващите. А относно красотата: всички жени (мъже) са красиви и всички жени (мъже) са грозни, просто защото всеки има различен вкус. Напълно идиотско и неблагоразумно е да очакваме, че целият свят ще ни харесва. За жалост, фейсбук не казва това на подрастващите.

(2)  Не следвам нормите на книжовния език изцяло, а просто правя по-лесен за четене неговия текст.

Речник на Блъгарский език с тълкуване речите на български и руски.

Събрал, наредил и на свят изважда

НАЙДЕН ГЕРОВ

част първа.

А-Д

Пловдив.

Дружествена печатница „Съгласие.“

1895.

Предисловие

На език, който има книжнина, може да се стъкми речник по книгите, които има на него. На език, който няма книжнина, за да се изработи речник, трябва да се съберат речите му из устата на на народа, който го говори.

Преди петдесет години, когато съм наченал да работя за тоя речник, на Българский език имаше печатани само няколко книги. Тия книги бяха така малко, дето, да ги имаше человек и всичките на ръце, пак едва ли щеше може намери в тях четвъртината от всичкото число на речите, които има в езика ни.

Така, за да се изработеше речник на нинешний Българский език, трябваше да се съберат речите му в народа.

За такава една работа аз зех да се готвя, когато още си учех в Ришиелевскый Лицей в Одеса, в 1842-1845 лето, за да я извърша, като се завърна в България.

Така, в едно десетгодишно пребиваване в България, аз записах из устата на народа и от употребяваните от него различни изречения, пословици и народни песни едно доста голямо количество речи, от които имаше да излезе един речник с нещо до четиридесет хиляди речи.

Това ми се видя тогава да е доста за пръв път, та, като ми се прилучи да отида пак в Русия, аз наченах да уреждам от него редовен речник и уреденото  да печатам като приложение при „Известията от второто отделение на императорската  академия на науките в Санкт Петербург“ за 1855-1856 лето. Но там печатането отиваше много бавно – за една цяла година едва можаха да се напечатат само букви А, Б и В до реч викам – а пак да стоя с години в Русия само за тая работа не можах и трябваше да се завърна в България.

На завръщането си от Русия имах случай да попътувам из България и в това пътуване забележих (записал в бележник – бележка моя, Кр.-Дж. Р.-Д.) доста речи, които употребява народът, а аз не ги имах записани дотогава в сборника си. Така видях , че онова, що имах събрано до тогава, не бе още доста за да се види за да се види от него горе-долу богатството на народний ни език. По тая причина аз спрях печатането зам по време да извадя нещо по-пълно и по-добре уработено.

Така изданието на речника се забави досега, но то не бе без полза, както всякой може да види, като посрещне това, що се печата сега, с напечатаното напред до реч викам. Сегашнето, по числото на речите, е едно и половина колкото напрежнето, а с приведените за примери изречения, пословици и пр. то е два пъти колкото първото.

Но колкото и да е по-богат сегашний ми сборник, пак и в него, трябва да го кажа, няма всичките речи на езика ни. И сега още, кога разговарям със селяни или слушам за разговарят тии помежду си, все се случва да забележа понейде някоя реч, която нямам записана. За да се съберат всичките речи из устата на народа, трябва да се работи още много време, па и не е това работа само за един человек. А пък аз, като гледам преминалий си възраст, та не ми остая вече време да продължавам, реших да наредя окончателно това, що имам събрано досега. и да г извадя на свят, за да не би да иде нАпусто толкосгодишния ми труд.

Сега вече има излезли на български доста книги за да се каже, че би могло да се земе и от тях нещо за допълнение речника ми; но всичките тия книги са пълни с чуждица. Нашити писатели сега не правят яко разлика между Българските и Руските речи, и кога зимат речи от Руский речник, не смятат, че наместо тях ние имаме свои и често не по една, или по две, а и по пет, по шест и повече със същето знаменование, или ако да се употребяват тия речи от Българите, то в друго знаменование (значение! – б. м., К.-Дж. Р.-Д.), съвсем отлично (различно – б.м., К.-Дж. Р.-Д.) от онова, каквото тия имат в Руский език. По тоя начин в книгите, които имаме сега, и найпаче в ония, които са излезли след войната за освобождението ни, освен множеството изречения, несвойствени на Българский език, има и премного речи които не са Български и до това време не са употребявани от Българите, нито са били известни тям *). Има и речи, които сe употребяват и от Българите, но не в такова знаменование, с каквото ги зимат сега от Руский език. **) Има сам-там и речи, заменени от Руский език без да е разбрано добре знаменованието им в него, та ги употребяват в съвсем друго знаменование ***). Има най-после и речи, зети от Руский език, но в такъв изменен вид, какъвто тия нямат в него и които никак не иде на български. ****)

Имаме сега и речника от А. Дювернуа, но и той е изваден от няколко такива книги, па и уредникът му не е знаел Българский език, та знаменованието на речите е лучил по изреченията, в които ги находил в тея книги, и така много речи е тълкувал неправо.

Преди да излезе речникът от Дювернуа (1885-1889) имахме речниците от И. А. Богорова „Френско-Български“ (1869) и „Българско-Френски“ (1871). Но в тия речници речите, които Богоров дава за Български, повечето от половината той е зел от Руските речници или сам той ги е сковал, та и едните и другите нито се употребяват от Българите, нито са известни тям, а пък от чисто Българските речи, които се употребяват в народа, няма нито половината в тия речници.

При таково състояние на сегашната наша книжнина да допълнях речника си от книгите, които имаме сега, то щях внеса в него много нещо, което никак не е Българско, а моето намерение открай е било да представя в речника си Българский  език такъв, какъвто е той в народа, и само с ония чужди речи, които народът употребява. Затова от книгите, що имаме сега, аз не съм зимал нито една реч, нито едно изречение за пример на нещо, и всичко, що имам внесено в речника си, имам записано от устата на народа и от народните творения: пословици, песни и проч., та безспорно да мога да кажа, че изваждам Речник на живий Българский език, и така оставям един паметник, от който да се види какъв е бил Българский език в народа пред зачялото на новата Българска книжнина.

С това не искам да кажа, че трябва да си останем само с тия речи, които сега се употребяват в народа. Никак не! С разпространие просвещението, като добиваме различни познания за разни неща, които не сме имали досега, щат ни трябват и нови речи за тях. Такива речи, колкото се може, щем нагласяваме от езика си, а колкото не, ще трябва, да заимаме от други езици, и най-направо ще да е да ги заимаме от Руский език, който от всичките Словенски езици, на които равносилни няма на езика ни, па и тях да зимаме в такъв вид, какъвто да идат според Българский език и да не бъдат противни на неговите свойства.  

- - -

………………….  (следват още две страници, в които Найден Геров обяснява как са наредени думите. Може да прочете остатъка на посочените връзки.)

- - - - - - - - - - -  - - - - - - - - - - - - - - (Бележки под линия II-ра и III-та стр.)

*) За пример от многото такива речи, непознати напред на Българите и без никаква потреба зети сега от Руский език, може да послужат тия:

    Старая се (стараться), български: залягам, застаям, настаям, гледам, мъча се, трудя се, силя се, радя.

    Уважавам (уважать), български: почитам, тача.

    Подстрекавам (подстрекать), български: подбуждам, подбутвам, подсторвам, подуствам, науствам, подучвам, подкуструвам, насъсквам.

    Сбособний, български: вредний (и днес на много диалекти, включително и на македонската норма на българския език, „вредна жена“ означава „сръчна, способна жена“. – б.м. Кр.-Дж. Р.-Д.)

   ПлемЯнник и племЯнница, български: братанец и братаница, за братов син и братова дъщеря, и сестринец и сестриница, за сестрин син и сестрина дъщеря.

**) Ето за пример и няколко такива речи:

Запретявам, български: заповядвам, заръчам, поръчам – запретявам ти (заповядвам ти) да слушаш господаря си; запретих си обуща, поръчах си обуща. А пък наместо Руското запрещать, в знаменованието на което в книгите употребяват запретявам, Българете казват забранявам и възбраням. (Бележка моя: Държа да отбележа, че славянските думис жд и щ са присъщи само на българския език. Думите на руски, които са с тези буквосъчетания са заети от старобългарски и са навлезли на руски. Някои от тях ние сме взели обратно през възраЖДането, а други са се употребявали през цялото време в България (може би „изтъщавам“ е такава дума). Казвам го, защото в един форум си мислеха, че „сиреч“ е руска дума, но всъщност тя идва от старобългарски (си реч – тази дума), а старобългарския е по-ранен етап в развитието на българския език.)

Изтъщений, от изтъщявам, да изтъщя, се среща в сегашните книги в знаменование на Руското истощенный от истощать, истощить, което ще рече: изнемощелий, ослабналий, отпадналий, изхабений, а Българите казват: изтъщявам, да изтъщя нещо в знаменование: 1) Извършвам го по-изкусно, по-извършно, по-майсторски. От година на година изтъщява занаята си, съвършенствува го (бележка моя, К.Дж.Р.Д: Срам и резил! В уърд (писалицата) го подчертава в червено, като да е грешна дума!). Изтъщена работа, изработена изкусно, И“звършно. 2) Изучям добре, съвършено изпичам се на нещо. Изтъщил книгата и и изтъщил се на книгата, изучил се да чете и да пише добре. Изтъщен на четене и писмо. Изтъщен във всичко, изваден, изкаран, изпечен  на всичко.

Опасний, в книгите със знаменование, което то има в Руский език: страшен, вреден, а в Българский език то се употребява със знаменование предпазливий, внимателний. Хващай опасно, с внимание.

Приказ от прикАзывать, приказАть, което в Руский език знаменува заповядам, повелявам, а в Българский език приказвам, да прикажа няма това знаменование, та и в него приказ да може да се употребява в такъв разум, в какъвто го употребяват сега вместо заповед, повеление, повеля.

***) Такова е недоимок от Руското недоИмка в родителен падеж множествено число, което в Руский език знаменува недозето, недобор, заднина, бакия, а нашити го употребяват наместо французското дефицить (deficit), руский недочет.

****) Такова е подозИрам, преправено от Руското подозревать, но в тоя вид е и противно на Българский език, защото в него предлог под в никакъв случай не става подо, както в Руский език. На Български подозирам от предлог по и дозирам) ще рече дозирам, съгледвам по малко или понякога.

В началото беше уърда: Анита Коларова за чуждиците

Случайно попаднах в интернет на една статия на Анита Коларова в сп. "Литературен свят", в която тя се възмущава от употребата на чуждици и чертае апокалиптични картини за бъдещето на българския език. Въпреки, че някои ще разгледа тази статия като преувеличение, заслужава си да се замислим по въпроса. Понякога дори не осъзнаваме до каква степен езикът ни е набичкан с чуждици. Добрата езикова култура на български се показва със знания на българските думи, а не с парадиране, че знаем пет-шест чуждици. Намеса е българската дума, интервенция е префъцундрена и ненужна дума. Нейното място е на френски. За още някои такива двойки прочете тази статия. Оригиналът четете тук.

Закачливо наричам публикацията "В началото беше уърда", за да стане поредица с предишното ми обявление- "...и лакърдията беше Бог."

ВЪПРОС НА ВРЕМЕ Е БЪЛГАРСКИЯТ ЕЗИК ДА ИЗЧЕЗНЕ

Анита Коларова

                    „В началото бе словото”

Битката за българския език започва още в древността с победата на Солунските братя, светите равноапостоли, красноречивите и необорими Кирил и Методий. Канонът за трите благословени от Бог езици - старогръцки, латински и староеврейски е категорично разбит от неоспоримия довод на Константин - Кирил, поставен като въпрос пред римския папа: „Не свети ли слънцето еднакво за всички?”. Този простичък въпрос, поставен на място, узаконява с логиката си правото и на други народи /на първо място, оказва се, - на българския народ/ да говорят, да пишат и извършват богослужения на своя език. Епична по характер и историческа по новаторство е тази победа!
Следва гражданският подвиг на Паисий, великата му идея за опазване на българската история и език. С обич носим в сърцата си образа на този бунтовен монах, пръв начертал пред българския род Програма за Националното ни възраждане.
Не е ли Иван Вазов този, който пише, под влиянието на Паисий - този „монах тъмен, непознат и бледен”, великолепното си стихотворение „Българският език”, където пише вдъхновено за нашия нюансирано красив и лексикално богат език? Но няма ли същият своите външни и вътрешни врагове, които невежо го сочат за „орисан” единствено за „груб брътвеж”, недостоен за изисканите аристократични салони на уж почтените новобогаташи?
Какъв парадокс! - опазването на чистотата на българския език дължим, без преувеличение, не на учените, а на простите орачи и копачи, което Паисий няма как да не забележи. И, разбира се, на писателите и езиковедите-патриоти. На един Найден Геров, побрал словното ни богатство в своя многотомен Речник на Българския език. На онези „стражи” на езика ни, на които се е гледало с доза присмех, наричани ПУРИСТИ. С малки изключения останалите, чиито портфейли и банкови сметки нямат брой, дори не чувстват падението си, срамувайки се от майчината реч и говорейки предимно на гръцки и френски. Те са „героите” на Добри Войников от „Криворазбраната цивилизация”. Как комично се „носят” и сричат по францужки! Много по-успешно се справя с френския език руската аристокрация, която почти не знае родния си език /справка Пушкин, Толстой, Тургенев, Некрасов, Чернишевски и др./, защото когато князете и графовете възложат възпитанието на децата си на френски гувернантки и гуверньори, те забравят наученото от дойките. И в Германия се наблюдава подобно явление, не сме само ние, казано за наша утеха. Когато Волтер гостува две години на пруския крал Фридрих втори, саркастично пише в едно свое писмо: „Тук аз се намирам във Франция. Говорят само на нашия език. Немският език е за войниците и конете!” Навярно този факт е послужил на Георги Димитров в блестящата му самозащитна пледоария на Лайпцигския процес, превърнала се в апотеоз на обругавания дотогава от надменна Европа наш народ.
Въпреки „гърчеенето” /„О, неразумни, поради что се влачиш подир чужд език?”- Паисий/, въпреки турското иго, когато в езика ни неизбежно навлизат огромен брой турски думи, но все пак не се забравят и съответните наши, народът ни извършва подвиг и езикът ни се опазва. Развива се правилно и книжовният ни език, тази „Държава на духа” според Д. С. Лихачов. Но дали нещата вървят гладко?
През 70-те години на 20 век грижа за българския език все още имаше. Тя се изразяваше в изследванията и трудовете на наши езиковеди, в публицистиката на писателите, между които се открояваше с особена активност академик Николай Хайтов. Помним как той изучаваше родопските говори, как използваше в разказите си красиви родопски думи, за да ги въведе в книжовния език. Една негова проверка за развоя на езика ни, поместена в кн. 2 на сп. “Септември” от 1977 г., показва, че езикът ни се „обогатява” светкавично с чужди думи за сметка на хубави равнозначни наши. Според Хайтов, ако допуснем, че на всеки 96 години чуждите думи се увеличават с 14%, след 288 години 56% от нашия език ще бъдат чужди. От 1977 г. са минали вече 36 години!!! Страшничко, нали? С колко процента са нараснали чуждите думи в езика ни? А от 23 години насам мощното навлизане на американизми е направо унищожително. Така че, налагат се сравнения, които водят до извода за нужда от ЗАКОН ЗА БЪЛГАРСКИЯ ЕЗИК. Защото, доказано е, че езикът се развива по два начина:
1. В живата говорима практика! / Тежко ни!/
2. В литературното творчество! /Отново тежко ни!/
Вземам книгата на Любомир Андрейчин „Езикови тревоги”. /От същия автор - „На езиков пост”/
Питам се стои ли някой днес „на езиков пост”? Кой е този езиковед, филолог? Умолявам го да излезе от анонимност. Да се обади от БАН! В посочените книги се долавя тревогата на учения, който насочва вниманието ни не само към ненужните чужди заемки, тогава все още от руски, немски и френски език, но и дори срещу социалистически шаблони от рода на „строеж извисява снага”, „братя по перо” и др. Андрейчин дава много примери и за неправилно поставяне на ударението, като припомня, че в българския то не е на последната сричка. Радио, телевизия и особено Парламент в по-ново време налагат невероятни ударения и изрази. Ето примери за отвратителен съвременен шаблон, просторечие и безвкусица в говора: „Кво правим сега?”, „За какво говорим?”, „Пак казах”, казваното от артистите без повод „така”,
„Давам всичко от себе си” и др. Тъй нареченото „мекане” от незнаещи граматиката май се наложи - „правиме” вм. правим, „строиме” вм. строим. Забелязва се тревожна тенденция, наложена от неуки народни представители и разни рекламни текстове: „…заседание в Пленарна зала” вм. Пленарната зала, „Софийска опера представя…” вм. Софийската опера представя и мн. др. Употребата на чл. за ж.р. та е наложителна, за да се знае, че не Френската опера, а именно Българската ще представи „Дон Карлос”.
Когато чета кои са думите, които Л. Андрейчин е посочил за погрешно употребявани чуждици, не може да не си дам сметка, че усилията му, някога дали резултат, днес са анахронизъм. Книгата му “Езикови тревоги”, предназначена за широк кръг читатели - културни и редакционни работници, журналисти, учители, студенти, ученици, политици, бе помагало за времето си. Подписана е за печат през 1973 година, излязла в изд. „Наука и изкуство” в тираж 13, 109, който никак не е малък, доказва грижата на държавата за езика. Ето кои са тези думи, срещу които не отстъпва ученият, вече отдавна навлезли в българския речник и почти изместили красиви наши думи:
- монумент - паметник
- транспортирам - превозвам
- пособие - помагало
- мемориален - паметен
- превантивен - предпазен
- ритуал - обред
- стълкновение - сблъсък
- коригирам - поправям
- ниво - равнище
- директен - пряк
- мероприятие - почин, начинание
- коствам - струвам
- достижение - постижение

Ученият обаче обръща внимание на това, че не винаги чуждата дума може да се замени, че има чужди думи, които не може да не приемем като напр. интерпретация не е само „обсъждане”, а тълкуване, обясняване.
Но да вървим напред. Ако през 1973 година дразнещите ухото чужди думи са „капка в морето”, какво да кажем за по-късни дати? Ето едно мое наблюдение като учителка по български език над учебник за девети клас на общообразователните и трудово - политехнически училища, издаден две години по-късно. Прелиствам наслуки: крах /неуспех, провал/, кастово /съсловно/, дискредитирам /излагам, злепоставям/, идентичен /еднакъв, равнозначен/, монолитен /цялостен, здраво споен/, постулат /изходно положение/, базирам /поставям на основи/. Учителят се чуди урока ли да преподава или да обяснява значението на тези думи. Чуждите думи стават наши, а нашите - чужди!!! Защо се затормозяват учениците и този процес не престава? Те и без това имат да учат специфични литературни понятия-термини като: сонет, жанр, поанта, алегория, барок, алитерация, асонанс, епитет, анжамбман и др. В желанието си да покажат колко са учени авторите на този учебник бяха нарекли комедията на Молиер „Смешните преструванки”- „Смешни прециозки”!
Не, не съм черногледа, а реалистка. Най-тъжното оставам за най-накрая. По какви ли не канали нахлуха с „демокрацията” такива чуждици, че е вече неприятно и тъжно да ги слушаш: трейдър, фен, букмейкър, шафнер, килър, уъркшоп, шопинг, петинг, плейметка, сърфинг, бодигард, шоу, денс, кавър, диджей, фешън, пиар, трилър, чейнч, дилър, фемили, пърформанс, тийнейджър, мъни, хит, рейтинг, имидж, джипи, бестселър, омбудсман… Спирам изброяването, защото ме е срам и защото не е възможно да се изброят, а те са вече узаконени в новоизлезлия РЕЧНИК НА БЪЛГАРСКИЯ ЕЗИК. Подозирам, че някой иска българският език да изчезне. Въпрос на време е. Гледахте ли концерта „Гласът на България” на 8 април? Всички кандидати за слава изпяха песните си на английски, всички дарования, а те наистина са такива, имитираха световно известни певци, като изключвам един певец с оригиналната му и прекрасна циганска песен.
Ако писателите са непризнатите „законодатели на света”, както беше писал някъде Шели, нека искрено да се замислят има или няма нужда от Закон за българския език и да не си оставят магарето в калта. Битката за спасяването на нашия свещен език трябва да продължи!

Растения с български (нежни) имена

Случайно попаднах в интернет (междумрежието?, меме-то?) на книгата "Помагало по лексика: Растения, Английско - български, Българо - английски речник" на Сашко Павлов. Не мога да дам по-подробен коментар за неговата книга, защото не съм виждал помагалото на живо, но само по заглавието мога да похваля автора, че се е наел със съставянето на такъв речник. Ще се радвам ако някой е чел книгата и може да коментира. 

Искам да отбележа, че напоследък позабравихме традиционните български наименования на растенията. Не от злоба или поради някаква пропаганда, а просто защото връзката с традициите на предците ни е здраво скъсана. Така например купуваме си тагетес, рододендрони, а не знаем, че баба ни едно време си е садяла турта или овчарка (тагетес!), че дядо ни е сядал до зелениката (рододендрона!!!) в гората. Просто не е станало дума, не са имали повод да ни предадат тези названия. (Може дори да са готвели аспержи, но ние не знаем, че асперж на български е зайча сянка!) 

В тази връзка подарявам ви тази връзка, налична благодарение на БАН - Речник на латинските и българските наименования на споровите и семенните растения от българската флора (том 3). Ако намеря и други такива връзки, задължително ще ги споделя. Разбира се, ако и вие намерите, моля ви коментирайте и споделете. Благодаря, предварително! 

А сега, малко нежна музика:

Николай Хайтов: Днес говорим с 250 думи

Позволявам си да публикувам тук два откъса от книгата "Троянските коне в България" на Николай Хайтов. Цялата книга може да прочетете на читанка.инфо, великолепна страница с книги на български. Тези откъси са много подходящи за основната тема на този блог - пренебрегнатото богатство на българския език. В едно дълго есе говоря за преимуществата на родните думи, но гледната точка на Хайтов е много оригинална и заслужава внимание. Хайтов обръща конкретно внимание на синонимното богатство - имаме множество думи, които означават различни нюанси на понятието: "за едно „стръмно“ има само десет понятия: освен увес може да се каже върло, освен върло — нанагорно…" или  "в нашето село навремето за духането на вятъра имаше 18 синонима." За него опростачването на езика се дължи преди всечко на изкуственото погражданяването на българите. Не искам да преразказвам и да видоизменям казаното от него, затова най-добре ще бъде да четете неговите собствени думи.

Днес говорим с 250 думи

„Настане вечер, месец изгрее,

звезди обсипят свода небесен,

гора зашуми, вятър повее,

Балканът пее хайдушка песен.“

— Какво е това, г-н Хайтов?

— Това е величественият образ на природата, на Балкана. И кое е магията в това нещо? Че с думи най-обикновени Ботев рисува картина, която изведнъж те пленява. Значи, работата е в подреждането на думите. Но какво толкова има в подреждането на думите на пръв поглед? Остава да търсим магията между редовете на тези четири стиха. Изводът е: езикът има своята магия. Това нещо, преведено на какъвто и да е език, изгубва три четвърти от магията. Само на български може да се каже, за да заблести в пълнотата си като образ, видение, атмосфера. Затова трябва да има много езици, не един.

Някои проповядват: трябва да се слеем с големите европейски езици… Не случайно има много езици. Един език — това би значело краят на човечеството.

— Какъв беше мотивът да поведете творческите съюзи в открита битка с онези, които унищожават българския език? Защо решихте, че е необходим закон за ползване и защита на българския език?

— Убедих се, че нищо друго не може да ни помогне, поне отчасти; да сложи край, бариера на тази опустошителна инвазия — не, не тази дума — на това нагло нахлуване, нагло до такава степен, че навсякъде да виждаш само чужди надписи. Надписи на латиница — във всички градове — и в Търговище, и в София, на „Витошка“ — надписите са повечето на чужди езици.

— Ще рече, българинът обича да се покланя на „чуждото“…

— Чуждопоклоничеството е стара наша черта.

— Говори се, че в Девинския край съществува решение български учител да не влезе в училищата.

— Учудвам се, че се е стигнало дотам — българите са мнозинство. Ако нещата са стигнали до Родопите, това е краят. Та това е вратната жила на България. Има прасето едно място около двайсет стотинки голямо. Ако опитният колач боцне точно там, за три секунди прасето изпъва краката. Това е заколът на прасето. Заколът на България са Родопите. Иначе ако блъснеш прасето в дебелата шия, можеш да го блъскаш колкото си искаш — то тича по селото за смях и срам на тия, които са искали да го заколят. Това са го знаели всички политици преди нас. Да не разискваме сега. Но фактът, че в Родопите имаше конференция, организирана от нашите университети, от хазната на държавата, за да се разисква дали езикът на помаците е български… Това говори, че някакви институции планомерно участват в тези отвратителни процеси в Родопите. Концепцията за литературно образование, предложена в Министерството на образованието миналата есен, за да я разбера, трябваше да я прочета три пъти. Три четвърти са чужди думи. Нещо като мащерски език, дето си говорят дюлгерите. Мащерски език в пълния смисъл на думата.

— Така звучи и Национален тестов център.

— Тестов — ама измишльотина. Отречена система, приложима в по-изостаналите страни на Африка… Борбата за езика е борба с хора, които имат определени намерения. Какво значи да искаме закон, за да спасим езика и да го поставим над всичко и над някои хора? Коя е Световната банка, та да има изключителни пълномощия? Те не ни броят за държава, не знаят, че образованието ни е по-високо от тяхното, а и да знаят, пак искат да ни подчинят. Значи опростяване на изпитите, ограничаване достъпа до университетите на нямащите средства… Това е самоубийство, и то в известен смисъл е прието, защото вече има подпис. Но да се върнем към езика: какво ли не давахме от 1965 година насам — главно с Емил Джаков, беше човек с чувство за езика. Повдигнахме въпроса: какво става с нашия български език, с наводнението от чуждици, на което е подложен? Започна една дискусия, продължи до 78-ма година. Някои казваха — обогатява се езикът. Други, и аз също — казвахме, че огрубява, че осиротява. Започваме да говорим не с 1000 думи, броил съм ги във вестниците. Говорили сме с 300—400 думи. Сега — с 250. И това е след бурното навлизане на чуждите думи в езика. Внасянето на думи още не значи обогатяване и ще кажа защо. Защо изместваме българските думи? Защо казваме уикенд, а не почивка, отдих, отморяване? Законът за френския език е от времето на Дьо Гол и действа много ефективно и в този момент. Сега го осъвременяват, като увеличават глобите — това означава, че те самите съзнават: законът действа добре за съхраняване на френския език.

— Някой би намерил и за този ви аргумент контрааргумент: нали французите са културна нация, защо им трябва закон за езика?

— Е, трябва ли сега да обявяваме французите за смахнати — да се каже, че не е имало нужда от закон? Те наистина са най-културната нация в света; не американците, а именно те; не германците, а именно те. И след като те имат закон, ние да се стъписваме, че ще ни нарекат тесногръди? Или че ще ни обвинят в предизвикване на етнически размирици? И като знаех, че ще се видим, взех нещо — пак в тази посока — ето това е от турската конституция. Тук турците се опитват да атакуват закона за езика. А ето какво е измислило турското народно събрание през 1994 г. Член 26: „При изясняването и разпространяването на мисълта не може да се използва никакъв език, който е забранен със закон. Противоречащите на тази забрана писмени или печатни материали, грамофонни плочи, ленти със звук и изображение и други изразни средства и пособия се конфискуват по надлежно издадено съдийско решение.“

И член 42: „Никакъв език освен турския не може да се преподава като майчин език на турските граждани в учебните и просветните заведения.“ А у нас се иска в армията да се говори и на чужд език! Как е възможно, къде го има! В Руанда ли… в Турция ли кюрдите говорят на кюрдски…

— Ние забравихме хубавите си български думи, казвате вие. Напомнете ни някои от тях.

— Нямат чет. Вземете речника на Найден Геров. Дума за етаж? Имаме си: стъпник. А думата за черешова стълба? Катерачница. Ами чешма, чешма е турска дума. Водолейка. В Якоруда съм записал тази дума. Няма нещо, за което да няма българска дума. Народът се урбанизира, дойде в града. А за едно „стръмно“ има само десет понятия: освен увес може да се каже върло, освен върло — нанагорно… Ще оставя примера с шибучка, писал съм го. Тояга е едно, шибучка е друго. Една от прекрасните думи е изводник — това е растението от което се оставя за семе, за да изведе следващото поколение.

Или висар — тънко, високо, израсло дърво… Безброй безценни звучни думи. За съжаление ги зарязваме. Ще ми въвеждат чужди думи — не е за приказване!

Въпросът е, че хората, които се опитват да ги въвеждат, са впрегнати в разрушаване на българския език. Казвам го, без да се опитвам да заобикалям.

в. „Континент“ — 12. VIII. 1994 г.

За езика и за оцеляването ни

— Спомняме ли си кога за пръв път ви жегна тревогата от онова, което застрашава езика ни?

— Моята тревога за езика е отколе — от 1965 г. Вие знаете, аз съм писал едно поне стотина статии в продължение на 35 г. Отначало това беше за чистотата и против замърсяването на езика, против чуждите думи, против огрубяването му. След туй вече всички бяхме с надеждата, че ще има някакви мерки в това отношение, дори се говореше за закон. Но всичко така си и мина. И аз сметнах, че сега вече, когато приключи „социалистическата ера“ — след 10 ноември (нека сложим тая дата, макар и условно), че оттук нататък нещата ще тръгнат вече по нормалния ред, т.е. че сега ние ще можем да се погрижим за езика така както трябва А то се оказа точно обратното: всичките недъзи и недостатъци, всичките издевателства над езика, които бяха преди, в сравнение с това, което е сега, са едно към десет! Защото по-рано ние говорехме за пропуски в езика — някой казал нещо по радиото не както трябва или употребил чужда дума: А сега виждаме, че от гарата до края на дългата улица „Витошка“ 90% от табелите са написани на чужди езици. Това е фактическо подменяване на българския език, което тече поголовно навсякъде — във всички градове, дори и в селата на България.

Най-силното, което ме е разтревожило, е започналата физическа подмяна на нашия език.

И нещата не са случайни. Никой не се тревожи, не проявява интерес — най-малко Министерството на образованието се интересува да защити езика.

Като гледам то и какви учебници одобрява, разбира се, че езикът ще търпи провал.

Но това е най-малкото. Голямото е, че самите филологически катедри в университета също работят срещу езика и то работят, както се казва, системно в тази насока.

— Как възприемате това, което навремето правеше дядо Богоров и професор Балан като войнстващи пуристи. Не се ли опасявате от подобни упреци към Вас?

— Детска играчка е тяхното — нека се върне положението, което е било при Дядо Богоров и Балан, аз няма и дума да обеля. В езика наистина влизат чужди думи, усвояват се — това е процес във всички езици. Това не е страшното. Но дядо Богоров и дядо Балан, ако сега станат от гроба и видят какво става, ще се уловят за главите. Тук не става въпрос за влошаване на езика, както ви казах преди малко, а за неговото физическо подменяване.

Може ли да не обърнем внимание и на това, че повечето от гимназиите в България са езикови. Това не може да не е за сметка на българския език. В тях той се изучава колкото за пред очи. Подобно е положението и с историята — родната история от 145 часа я направиха на 28 часа, което значи: още една стъпка и предметът родна история няма да го има. Това е тревожното. Руши се езика. Той е сложен вече на дръвника.

— Знаейки пристрастията ви за чистотата на езика, дали младият ви читател не би се смутил от силния пиетет, който изпитвате към турцизмите.

— Искам да уточня нещо в нашия разговор. Аз не водя никаква борба за чистотата на езика, то се разбра, че тази борба е свършена. В момента въпросът е за физическото му оцеляване — казвам го за трети път дали ще го има или ще го няма. Дали утре някой няма да каже: „Стига с този български език!“, както го каза преди няколко години един професор в университета — Мирослав Янакиев. Това той го написа преди 18 г. черно на бяло в своите лекции и то се четеше във всички университети в България. Какво искаш ти от този език да види хаир!

Но въпросът ви беше за турцизмите. Какво им е на турцизмите и гърцизмите. Аз мисля, че колкото турцизми имаме, толкова са и гърцизмите. А те са всъщност арабизми, минали през турския език. Онова, което е било непотребно, то е изхвърлено, а това, което е останало, то е възприето от езика ни в добрия смисъл на думата. Така че ние няма защо да се точим на турцизмите. Ами тогава ние по същия начин трябва да се противопоставяме на всички английски думи, усвоени от езика ни. Каква е разликата? Аз пък предпочитам турцизмите пред англицизмите.

— Дали урбанизацията, разрушителните процеси, които протичат в българското село, разпадането на селската душевност и психология — дали те не влияят върху езика?

— Общо взето в огражданяването или урбанизационните процеси, както вие току-що се изразихте, влошават езика, дума да не става. Защото идвайки в града човек попада в една по-опростена обстановка. Градската обстановка е по-опростена, ако става дума за онова, което ни заобикаля: ние вървим по един тротоар, минаваме с един трамвай, отиваме в едно учреждение, седим в една стая, връщаме се вечерта и на другия ден — същото. Така върви с почти всички хора, макар и в различни нюанси. А в селото хората живеят сред природата. Да живееш сред природата това значи разнообразие. В нашето село навремето за духането на вятъра имаше 18 синонима. Ама сега гражданинът не се интересува да ги знае и те не му трябват, защото вятърът изобщо не го интересува. За валене на дъжд има 8 синонима. Ама на гражданина не му трябват — на него му е достатъчно само да каже, че ши. Той се намира под покрив.

За „стръмно“ имат 8 синонима: стръмно, урвесто, върло и др. Защото там за селянина всяка дума има значение. А тук за гражданина тя няма абсолютно никакво значение. Така че езикът в града „задължително“ обеднява, „задължително“ се варваризира с примерите на жаргонни думи и тук в града се намира в един законен, бих казал, упадък.

Значи разрухата на селото, намаляването на селското население е свързано с обедняването на езика, защото нашето училище не съумя да направи така, че селските деца, идвайки в града, да си запазят, макар и отчасти, селския речник, богатия речник. Всъщност това не е селският, това е народният речник.

— Любопитно е докъде са границите на вашите езикови тревоги. По-точно — дали са само до езика като градиво на писателя или до езика като жив организъм, със своя „мускулатура“, но и със своя специфична ритмика и музика.

— Оставете вие литературата, макар че тя не е за оставяне, литературата е нещо много важно. Но тук думата не е толкова за нея. В речника на Найден Геров може да се прочете какво е написано срещу думата „език“ — племя, народност. Значи „език“ — това е народността. В момента, в който откъснеш езика — ако има такъв чалъм — и го смениш с гръцкия и почна да приказвам гръцки, аз вече не съм българин. Свършено е. Език и народност — това е все едно и също. Не случайно още Паисий писа: „Българино, знай своя род и език“. Като не знаеш своя език, то ти нямаш никакъв род. Претопяването тогава вече не е проблем. Нашият народ ще изчезне с изчезването на езика. А изчезването на езика вече започна.

— А не считате ли, че сте един самотен рицар за чист български език, без свои верни оръженосци?

— Не се считам за самотен рицар. Аз чувствам това по хората, които ми се обаждат по телефона, по писмата, които получавам. А това е барометър, хората се тревожат. Но те нямат никаква възможност да влияят да се промени отношението към езика на държавните институции, на университета, на Съюза на писателите, ако щете. Ние нямаме премислена езикова политика, каквато има във Франция да речем. Там има закон за езика. Една Франция, която е дала култура на цяла Европа — тя се чувства застрашена. А ние, българите, дето сме една шепа хора, какво да мислим ние за нас.

Така че положението в това отношение не е тежко, а трагично. Защото изтървем ли езика, няма нужда някой насила да ни слага чатала на врата, да ни претопява. Ние сме претопени.

— Спомням си едно ваше интервю (1984 г.), още тогава ставаше въпрос за закон за езика с много конкретни мерки и отговорности. А сега сме 1994 г.

— Да, 1994 г. Ние от Съюза на писателите дадохме проект за закон за езика, изготвихме го, обсъдихме го, приехме го в Съюза. Чудесен закон, но той седи, седи. „Виси — както се казва в Ботевото стихотворение — със страшна сила“ там в архивите на комисията в Парламента и никой не се сеща за него. Сега там в момента на друг огън се пекат, както родопско чеверме се пече — ту от едната, ту от другата страна. Сега става въпрос за неща много по-големи, свързани с оцеляването на България…

— И все пак — някаква светлинка в тези тревожни проблеми.

— Надеждата ми е, че след предстоящите избори, ако бъдат проведени (защото имам известни шубета, че има могъщи сили, които работят да нямаме известно време Парламент), един закон може да промени работите в добра посока. Аз изобщо не съм спрял да вярвам, че България ще оцелее, въпреки всичко и всичко с езика ще си дойде, ако не на старото място, то ще се възстанови неговото суверенно присъствие на нашата земя. Това го вярвам…

в. „Славянски глас“ — м. XI–XII.1994 г.

…и лакърдията беше Бог

На мнозина призивите за чист език през ХХI век им се струват безсмислени и идиотски. Какъв е проблемът да ходя в билингвално училище, да нямаш джендър, да даунлоуднеш някой торент от интернет, да сърчнеш нещо в гугъла, да импийчнеме президента, да кажеш сори на някой френд? Има ли въобще причина да се стремим да употребяваме българските съответствия на думите? Защо да не си караме по-модерно, с  по-„интелигентни“ думички. Защо да се мъчим да търсим българските думи?

Всъщност, трябва да ни пука. Оказва се, че  българските думи имат редица предимства пред чуждите. На първо място това е уважението към другите и улеснената комуникация. Също така важни са: приемствеността между нашия език и този на предците ни, възможността да бъдем уникални, както и възможността да открием нови идеи от миналото.  

Улеснена комуникация и уважение към незнаещите английски

Как очакваме да има добра комуникация, ако не знаем значението на думите, с които говорим. Аз Ви съобщавам за импийчмънт на президента, Вие се правите на умни, кимате с глава и си мислите „…бийчмънт, сигурно ще го водят на плажа, нали бийч!“.  Ако си бяхме направили труда да открием българска дума ще улесним общуването по между ни и ще проявим уважение към онези, които не знаят чуждата дума. Така например ако погледнем в конституцията,в чл. 103 се говори за повдигане на обвинение срещу президента.

Като цяло има два вида чужди думи в един език. Това са заемките и чуждиците. Според видния езиковед Любомир Андрейчин, това са думи, „непотребни и дори вредни за езика ни (тъй като той си има хубави точни свои съответствия срещу тях) и трудно възприема[щи се] от по-широките среди“ (1).  Бъдете сигурни, че доста интелигентни хора ще се зачудят какво значи импийчмънт или билингвален. За повечето хора това са някакви засукани безсмислени думи.

Редица съставни думи са били ковани и все още се коват с цел улесняване на общуването. От по-старите, такива са: параход, вертолет, самолет, езикознание; от по-новите: природоподобен, общосев, знамезнание. Всеки с речников запас от 1000 думи може да отгатне значението на думата. а в най-лошия случай може да схване значението ѝ. Самолетът "лети сам", общосевът е общият посев на две или повече земеделски култури, знамезнанието е науката за знамената. 

Приемственост

В началото беше лакърдията (тур. дума, приказка) и лакърдията беше у Бога, и лакърдията бе Бог. Йоан 1:1

Целта да използваме родни думи не винаги се отнася към улесняването на общуването. Понякога сме склонни да предпочетем дори по-неразбираеми старобългарски думи, защото  чуждиците ще прекъснат приемственост между нас и нашите прадеди. Тъжно е да си наследник на голямо езиково богатство и да ходиш да просиш от чуждите думи. Много добра илюстрация към казаното са опитите на някои български учители от възраждането да превеждат библията на български. Те явно не са имали достъп до старобългарските преводи на библията и са превеждали от гръцки направо на новобългарския си диалект. Понеже не знаели  или пък не били свикнали със старите български думи, те са превеждали в този дух: „…лакардиата беше с Бога, пак Господ беше лакардиата“ или „Иисус Христос, дету му приличе фсека слава и ихтибар и гулемлюк“ (2).

Звучи доста нелепо от наша гледна точка, но хората са давали най-доброто от себе си без да познават старите български паметници. Не е ли ирония? Кирил и Методий са пролели кръв и пот за да утвърдят (старо)българския език като свещен, книжовници са прекарали животите си в тъмни килии за да създават нови български думи, а техните наследници като последните сирачета пишат за лакърдии. Връзката се прекъсва и целия колосален труд на старобългарската книжовност се загубва за един миг.

В днешни дни това е актуално, за тези от нас, които са получили образованието си в чужбина или на чужд език. Ако си учил икономика, право, стопанско управление или друга дисциплина на английски, френски или немски, съвсем естествено е да не знаеш българските термини. За да се запознае с тях, един уважаващ себе си специалист ще се посъветва със стари книги от съответната област, като даде предимство на думите от роден произход.

Модерно е да си самобитен

Още една полза от родните думи е това, че те дават характер на езика. Те дават един специфичен чар и самобитност (оригиналност) на езика. Представете си колко щеше да е скучен живота, ако всички народи по света говореха един и същ език, ако всички имаха едни и същи нрави, една и съща музика, едни и същи танци. Представете си едни роботи, облечени еднакво, мислещи еднакво. Няма никаква пъстрота. Всичко е еднакво. Еднакво. Еднаква музика, еднаква „култура“, еднакъв език. Такива опасения е имал Стефан Цвайг (3), като е описвал как нравите и обичаите на европейците стават еднакви, как всички танцуват същите танци по същото време, по същия начин. Той се е притеснявал от монотонизацията на света (Monotonisierung der Welt) и всъщност е отпивал първите глътки на глобализацията. До голяма степен неговото описание е вярно и днес: аз имам например една приятелка от Казан, Татарстан (Волжка България), която където и да отиде търси МакДоналдс. За мен е непонятно защо да не иска да се докосне до друга кулинарна култура, но всеки със собствените си предпочитания, странности, пък ако щете и комплекси.

Въпреки осезаемото уеднаквяване на света, в разгара на глобализацията се оказва, че успешен бизнес не може да се върти навсякъде еднакво. Старите глобалистични мантри, че светът отново е плосък (4) и че навсякъде светът е еднакъв рухват пред суровата реалност (5). Вече за да бъдеш успешен по света трябва да се съобразяваш с местните традиции, култура и език. З успешни търговски взаимоотношения в Япония трябва да приемеш внимателно визитната картичка на партньора, не може да го гледаш в очите, защото ще се обиди.

Има и по-малко екзотични примери. Погледнете например пакета си на микрософт офис. Какво виждате? „Запази“ вместо сейв, „копирай“ вместо „копи“, „постави“ вместо „пейст“. Самият Бил Гейтс е на лов за български думи! За него важно е продуктът да бъде лесно използваем в България, но  този прагматизъм, в същото време, допринася да се запази нашата езикова самобитност. Ние сме неговите потребители, ние определяме какъв ще е езикът в програмата за да има пазарен успех. Ако ни скимне, че искаме да променим думата файл на писалица, с достатъчен натиск от езиковата общност, ще видим промяната в речника на уърд. С една дума това означава, че нямаме никакво оправдание да поглъщаме пасивно и апатично чуждите думи. Не ставаме по-модерни, а просто изхвърляме част от езика си и от мозъка си. Той и без това лека, по-лека атрофира от много медии и фейсбуци.

Митът за заемките

Но използването на родни думи като заместители на чуждите, не винаги е практично. В случая на импийчмънт и обвинение, може да сметнем, че обвинение е твърде обща дума и не отразява конкретното значение на импийчмънт, а именно „обвинение срещу президента в държавна измяна или нарушение на конституцията“ (Конституция на РБ, чл. 103, ал.1). В такъв случай наистина импийчмънт е за предпочитане, защото само една дума отразява цяло едно изречение. Този вид думи се наричат заемки и всъщност още Андрейчин  казва, че те могат да обогатят езика ни (1).

Добре тогава, заемките могат да ни вършат работа, но това в никакъв случай не означава, че не трябва да търсим алтернатива. Тук не говоря за напъните непрекъснато да си прекъсваме мисълта и да търсим българска дума. Просто не винаги има такава или да има, няма от къде да я знаем. Говоря за съзнателните опити на общественици, интелигенти, учени от всякакви специалности, както и професионалисти от всички браншове, да откриват нови думи. Да  „откриват“ може да означава 1) да търсят подходящи думи във вече съществуващия словник на българския език или 2) да се изобретяват нови, пак въз основа на езиковото  ни богатство.

Необятните простори на  (езико)търсача и една вечноделска история

Търсенето на стари думи, които да заместят излишните чуждици може да открие нови и неочаквани простори. Просто самият процес на „ловуване“ ще ни изложи на забравени идеи, които могат да променят начина ни на мислене. Може да открием нови идеи от миналото, които  да променят настоящето ни.  Хората имат тенденцията да забравят и омаловажават старите постижения. Виждаш нещо ново, което на пръв поглед работи и айде плюскане на максимум. Най-добре ще разберат този аргумент хора от бранша на биологичното земеделие и най-вече тези от средите на пермакултурата (вечното земеделие, вечноделието).

Нека дам малко контекст. Към средата на ХХ век се появят редица нововъведения в земеделието, които увеличават добивите и помагат да се изхрани населението по света. Сред тези нововъведения са изкуствените торове, отровите против вредители и плевели (пестициди, фунгициди, хербициди), механизацията на селското стопанство.  Новите земеделци започват да се подиграват на родителите си. Осмиват се „примитивните“ методи на предците, „неефикасността“ на старите методи. Никой не се усъмнява в светлото бъдеще, което конвенционалното земеделие чертае.

Днес се установи, че нито конвенционалното земеделие е толкова умно, нито пък че народното земеделие е било толкова примитивно. Оказа се, че химическите препарати са вредни както за околната среда, така и за човека. Оказа се, че в дългосрочен план минералните торове унищожават почвата. Оказа се, че харчим прекалено много гориво за трактори и не само, че замърсяваме, а и в един момент няма да имаме гориво. Оказа се, че старите методи на земеделие, които щадят земята, които са в хармония с природата са за предпочитане. Все повече се говори в средите на устойчивото земеделие да се учим от предците ни на интелигентно земеделие и на ефикасност. Земеделци от различни „примитивни“ култури са се научили как да пестят вода, място, как да намалят вредителите. Днес учените са удивени колко умни са били нашите прадеди и черпят примери от тях. Ясно е, че няма да използваме същите технологии като техните, но можем да научим много от техния опит.

Нови идеи от миналото

Ако само се разтърсим за стари думи, в старите ни книги, във фолклора ни, изведнъж ще открием нови неща, които не сме и подозирали, че съществуват. Не е случайно, че в учените винаги цитират предишната литература, преди да пристъпят към своя принос. Хората по цял свят са осъзнали нуждата от приемственост и ползата от чуждия опит. Тук обаче, не говоря само за литературата от вашата специалност. Говоря ви да си пъхнете носа и в литературата от други специалности. Говоря ви за всякакви езикови паметници: книги, вестници, списания, живата народна реч. Говоря, ако щете, за речникови статии в диалектни речници, за диалектни граматики, за етнографски очерци. Казвам ви, попитай баба си, попитай дядо си. Може би те ще ти кажат по-хубава дума. Дума която със своята етимология ти говори нещо или дума, която върви заедно с определени идеи.

Вечноделците („пермакултуристите“) могат да намерят нови идеи или да се научат на нови похвати от най-обикновен селски разказ. Архитектите биха могли да се натъкнат на сполучлива идея от старобългарски текст, която е приложима и днес. Произхода на думата (етимологията) може да изясни на езикотърсача, някаква взаимовръзка, която не му е била позната досега. Всеки може да бъде вдъхновен по някакъв начин от опита на старите българи и паралелно с това да търси „нови“ думи, които преди всичко да обогатят съвременната ни култура и да продължат приемствеността на старата.

Българският език е най-старият писмен славянски език и носи в себе си мъдростта на много поколения. Всички си служим с този език и заедно образуваме една езикова общност. Затова, изследването, откриването и опазването на думите не е патент на езиковедите. Всички трябва да се стремим да ползваме български думи. Това може да улесни общуването, да осигури приемственост, дава чар на езика. Няма разумна причина поради която да избягваме българските думи.  Дори когато става въпрос за заемки, ние не трябва да се отказваме от търсенето. Езикът ни, под формата на писмени паметници, както и като жив език, има огромен потенциал да ни даде нови идеи  в различни области на познанието.

Литература

(1)    Любомир Андрейчин. Из историята на нашето езиково строителство.

(2)    виж стр. 92 и 93 в Маргарет Димитрова. „Към характера на направените на диалект български преводи на гръцка църковна книжнина през Възраждането“. В: Медиевистични Ракурси. Общество за изучаване на славянската старина. София, 1993.

(3)    Stefan Zweig. “Die Monotonisierund der Welt”. В: Zeit und Welt. Frankfurt am Main, 1981.

(4)    Thomas L Friedman „It's a Flat World, After All (В крайна сметка, светът е плосък)“New York Times Magazine; Apr 3, 2005; New York Times. 

(5)    Paige Baltazan. Business Driven Technology. 5^th edition.  McGraw Hill.

Дръздак, дрездак, лес, гора: примери за богатството на езика ни

Рядко се замисляме колко хубав и богат език имаме. Знаете ли например, че на български има около седем думи за гора - дръзд, дръмка, гора, бранище, орман (от тур.), кория (вероятно пак от тур.), лес, шибак. Повечето от тези наименования има конкретно значение, така например бранище означава 'гора, която се пази от сеч', требище или сечище, пък, означават 'гора опустошен от сеч'. Нововъведение е понятието благодръзд, специална горска градина, овощен лес (вж. Устойчиво земеделие по български). В тази статия на Леонид Йорданов от 1983, може да прочетете за редица местни названия произлезли от старобългарските думи за гора. (Благодаря специално на O3one, че е качил този текст в междумрежието!)

Устойчиво земеделие по български

Много писатели, журналисти и интелектуалци си служат с чуждици, въпреки че имаме превъзходни български думи в най-различни области. Така например по земеделските вестници говорят за „но-тил“ технология, при положение, че на български се казва безорно или неорно земеделие. Е, това нищо не е щом някои вече казват "сори" вместо извинявай.

Понякога употребата на чуждиците е свързана с най-обикновено непознаване на съответната дума на български. Трябва да имаме предвид, че има и заемки, тоест такива думи, за които няма българско съответствие. Може да се говори надълго и нашироко за ползата и вредата от чуждиците и заемките (повече по темата тук), но сега искам просто да дам много кратък английско-български речник на устойчивото земеделие.  Постепенно ще допълвам речника.

В случай, че ви се налага да използвате за пръв път някакъв термин, който все още няма съответствие на български, не се чувствайте длъжни да използвате една дума. Спокойно може да си служите и с повече думи за да бъдете по-добре разбрани. Например немското Schadstoff означава и се превежда като вредно вещество, ако направо напишете шадщоф, не правите превод а транслитерация - пишете немската дума на български. Понякога, много добро решение е да се консултирате с народните говори. Народният език може да бъдем много точен, ясен и разбираем и е за предпочитане пред механичното копиране на чужди термини (Ето какво казва Вазов по въпроса). Ако щете попитайте баба си и дядо си, най-малкото те са били по-близко до природата от вас. (Ето и малко централно-балканска земеделска лексика.)   

Английско-български речник на устойчивото земеделие

English-Bulgarian Dictionary of Sustainable Agriculture

agroforestry – агролесовъдство. Земеделската практика да се садят дървета сред посевите.

catchcrop - междинна култура, послесев. "Култури, които се развиват е промеждутъка от време между основната или втората култура от предходната година в сеитбата или засаждането на основната култура за текущата година." Например, като послесев синапът е идеален предшественик за царевицата (Виж тук). Да не се бърка с общосев, вж. intercropping.

carbon sequestration - въглеродно улавяне, въглеродно складиране, въглеродно съхраняване. Изключването на част от въглерода от състава на атмосферата. Въглеродно улавяне чрез посаждане на дървета, чрез неорно (безорно) земеделие. При тези практики въглеродът се складира и не участва вече в парниковия ефект. 

case study  - приложен случай, случай на приложение, практически случай, случай от практиката. 

companion planting - разговорно. общосев, междуредови култури, другарче. Бележка: В текст най-подходящият превод на companion planting е засаждане на другарчета, приятелчета. Тази дума е с разговорна употреба, повечето научни изследвания предпочитат термина  

intercropping вж. по-долу.

compost tea brewer - тороварка, компостовар (думите са образуване по подобие на самовар, кафеварка). Устройство за производство на компостов чай (наричан още компостен чай). Обикновено представлява бидон с помпа, която овъздушава водата, в която е натопена компостена торбичка. Компостената торбичка е подобна на торбичките за чай, но вместо чай съдържа компост. Компостовият чай съдържа полезни микроби, за които има сведения, че могат да се справят с различни патогени. 

crop rotation - сеитбобръщение, плодосмяна. Земеделската практика да се редуват културите на определена площ, за да не се изтощава едностранно почвата.

deforestration - обезлесяване. Изсичането на горите от човека.

desertification - опустиняване. Процесът, при който плодородната земя се превръща в пустиня.

disturbance - бедствие, катаклизъм. Термин от екологията. Обозначава събитие, което изважда съобществото от равновесие. Например изригване на вулкан, изсичане на гора, падане на метеорит, силна градушка. 

edible forest garden – горска градина, (благо)дръзд, (може просто да казвате дръзд или дръздище), благодръздище, (от благ + дрезд, дръздак – гора. Произлиза от старобългарското дрѧзга - гора), ядливи овощни градини, овощни лесове, горски овощия. Овощна градина устроена и умишлено проектирана  като гора за максимален добив на хранителни блага. Вж. agroforestry

fertigation - торопояване, торонапояване, фертигация. Внасяне на торове чрез напояване. 

floriculture - цветопроизводство, цветовъдство (побългарен русизъм), цветарство. Производство на декоративни растения.

foliar fertiliser - листен тор. Вид тор, която растенията приемат директно през листата си. 

foliar feeding - листно торене, листно подхранване.  Подхранване на растенията чрез пръскане на листни торове. 

homegarden – (благо)дръзд/дръздище, горска градина (вж. edible forest garden)

intercropping – общосев, комбиниран посев, съвместен посев, смесен посев, междуредови култури, междуред. Също, двусев (две култури), трисев, многосев (повече от две), междусев (в смисъл на култура насадена между редовете на основната култура, не в смисъл на междинна култура). Практиката да се сади на едно място повече от една култура. Например, общосев на царевица и боб. *Забележка:  Междинните култури "са култури, които се развиват е промеждутъка от време между основната или втората култура от предходната година в сеитбата или засаждането на основната култура за текущата година." В противоречие с утвърдената агрономическа лексика, статистическата служба дълго време употребява "междинна култура" в смисъл на общосев, междуред: "Като междинни посеви да се считат посевите нa някоя култура между редовете на друга култура. Междинни са също така посевите засяти между дърветата на овощните фиданки." (Упътване за съставяне на годишен отчет на ТКЗС за 1958 г.). Объркването идва от употребата на корена "межд", в съвременната употреба на междинен посев, "между" разграничава два интервала от време. Още повече, понякога понятията се преплитат срв. например подсев. 

monoculture - монокултура, едносев. Отглеждането само на една култура на едно място. Смята се за екологически неустойчиво.

mulch - застИлка, затиклО, застЕл, запушалка. (Мулч и мулчиране са чуждици); mulching - застилане, покриване, запушване. Покриване на почвата около едно растение с някакъв материал (камъни, слама, сено, дървесина, найлон), което възпрепятства растежа на плевели. Бележка: Има и диалектни думи затова, ако някой се сети да напише в коментарите. Благодаря!

no-till agriculture – безорно, неорно земеделие. (Ноу тил и но тил, това са излишни чуждици и мързеливо изместват българските думи) Земеделие при което земята не се оре или пък орането е сведено до минимум. 

polyculture - поликултура, многосев. Засаждането на повече от една култура на едно място. Обратното на монокултура (едносев). Многосев е по-простата форма, с по-малко култури, докато поликултурата се очаква да има повече компоненти.

penetrometer - проникомер. Уред за установяване почвеното уплътняване, обикновено представлява метална пръчка, със заострен край, която се натиква в земята чрез натиск. Специален датчик отчита силата необходима за проникване и така се определя колко е уплътнена почвата. 

permaculture - вечноделие, пермакултура. Вид земеделие, при което агросистемите се създават по подражание на природни екосистеми. Терминът пермакултура е въведен от Дейвид Холмгрен и Бил Молисън през 1978 г. На македонски се казва вечноделство или вечноделие (вечно земјоделство или вечно земјоделие). (Не се препоръчва употребата на думата "пермакултура", особено в израза "Занимавам се с пермакултура."  Редовният отговор на последното е "Ааа, значи изучавате мъжкото плодородие (с+пермакултура!?) !" Затова препоръчвам "Занимавам се с вечноделие.")

permaculturist - вечноделец. (Не се препоръчва на български употребата на думата пермакултурист, защото повечето хора го възприемат като нещо свързано с "боди-билдинг" (телесно усъвършенстване), другия вариант, думата "пермакултурчик" също не е за поощряване, защото събеседникът бърка, че става въпрос за номенклатурчик (член на номенклатурата). Вж. permaculture

petal - венчелистче 

silvoarable land- лесоорна земя. Земеделската практика да се садят дървета сред орната земя.

silvopastoral – горскопасищен, лесопасищен (неправилно изписване горско-пасищен, лесо-пасищен). вж. silvopastoral land

silvopastoral land– горскопасищна, лесопасищна земя (понякога са изписвани с тиренце, но тенденцията в книжовния език е да се сливат този тип думи срв. с трудовокооперативен вм. трудово-кооперативен),  Пасище, на което са насадени и дървета.

soil compaction - почвено уплътняване

speciose - видовит (За биологичен род, семейство, разред и тн.) Който има много видове.

stolon - ластун, въси, мустаци. 

strip till - ивична оран

sustainable – устойчив. Който може да бъде поддържан за неопределено време.

truncheon - резнище. Вид голям резник  използван за вегетативно размножаване на големи храсти или дървета. Разликата между обикновените резници и резнищата е в големината им: резниците са с малки размери, а резнищата могат да бъдат високи до два метра и повече. Резнищата се използвали много в Индия и някои ги смятат за бърз и практичен начин за залесяване. 

За сега това са думите от тази категория, за които се сещам. Ако някои има други предложения нека пише. Възможно е да има и много хубави диалектни или старобългарски думи, които да се използват също наместо английските. Ще се радвам да добавите препоръки. Има множество речници на български диалекти, където могат да се открият полезни думи за тази цел. Не трябва да подценяваме и консултациите с по-възрастни хора, които са се занимавали със земеделие, защото те могат не само да ни ограмотят, но и да ни дадат безценни съвети.