Позволявам си да публикувам тук два откъса от книгата "Троянските коне в България" на Николай Хайтов. Цялата книга може да прочетете на читанка.инфо, великолепна страница с книги на български. Тези откъси са много подходящи за основната тема на този блог - пренебрегнатото богатство на българския език. В едно дълго есе говоря за преимуществата на родните думи, но гледната точка на Хайтов е много оригинална и заслужава внимание. Хайтов обръща конкретно внимание на синонимното богатство - имаме множество думи, които означават различни нюанси на понятието: "за едно „стръмно“ има само десет понятия: освен увес може да се каже върло, освен върло — нанагорно…" или "в нашето село навремето за духането на вятъра имаше 18 синонима." За него опростачването на езика се дължи преди всечко на изкуственото погражданяването на българите. Не искам да преразказвам и да видоизменям казаното от него, затова най-добре ще бъде да четете неговите собствени думи.
Днес говорим с 250 думи
„Настане вечер, месец изгрее,
звезди обсипят свода небесен,
гора зашуми, вятър повее,
Балканът пее хайдушка песен.“
— Какво е това, г-н Хайтов?
— Това е величественият образ на природата, на Балкана. И кое е магията в това нещо? Че с думи най-обикновени Ботев рисува картина, която изведнъж те пленява. Значи, работата е в подреждането на думите. Но какво толкова има в подреждането на думите на пръв поглед? Остава да търсим магията между редовете на тези четири стиха. Изводът е: езикът има своята магия. Това нещо, преведено на какъвто и да е език, изгубва три четвърти от магията. Само на български може да се каже, за да заблести в пълнотата си като образ, видение, атмосфера. Затова трябва да има много езици, не един.
Някои проповядват: трябва да се слеем с големите европейски езици… Не случайно има много езици. Един език — това би значело краят на човечеството.
— Какъв беше мотивът да поведете творческите съюзи в открита битка с онези, които унищожават българския език? Защо решихте, че е необходим закон за ползване и защита на българския език?
— Убедих се, че нищо друго не може да ни помогне, поне отчасти; да сложи край, бариера на тази опустошителна инвазия — не, не тази дума — на това нагло нахлуване, нагло до такава степен, че навсякъде да виждаш само чужди надписи. Надписи на латиница — във всички градове — и в Търговище, и в София, на „Витошка“ — надписите са повечето на чужди езици.
— Ще рече, българинът обича да се покланя на „чуждото“…
— Чуждопоклоничеството е стара наша черта.
— Говори се, че в Девинския край съществува решение български учител да не влезе в училищата.
— Учудвам се, че се е стигнало дотам — българите са мнозинство. Ако нещата са стигнали до Родопите, това е краят. Та това е вратната жила на България. Има прасето едно място около двайсет стотинки голямо. Ако опитният колач боцне точно там, за три секунди прасето изпъва краката. Това е заколът на прасето. Заколът на България са Родопите. Иначе ако блъснеш прасето в дебелата шия, можеш да го блъскаш колкото си искаш — то тича по селото за смях и срам на тия, които са искали да го заколят. Това са го знаели всички политици преди нас. Да не разискваме сега. Но фактът, че в Родопите имаше конференция, организирана от нашите университети, от хазната на държавата, за да се разисква дали езикът на помаците е български… Това говори, че някакви институции планомерно участват в тези отвратителни процеси в Родопите. Концепцията за литературно образование, предложена в Министерството на образованието миналата есен, за да я разбера, трябваше да я прочета три пъти. Три четвърти са чужди думи. Нещо като мащерски език, дето си говорят дюлгерите. Мащерски език в пълния смисъл на думата.
— Така звучи и Национален тестов център.
— Тестов — ама измишльотина. Отречена система, приложима в по-изостаналите страни на Африка… Борбата за езика е борба с хора, които имат определени намерения. Какво значи да искаме закон, за да спасим езика и да го поставим над всичко и над някои хора? Коя е Световната банка, та да има изключителни пълномощия? Те не ни броят за държава, не знаят, че образованието ни е по-високо от тяхното, а и да знаят, пак искат да ни подчинят. Значи опростяване на изпитите, ограничаване достъпа до университетите на нямащите средства… Това е самоубийство, и то в известен смисъл е прието, защото вече има подпис. Но да се върнем към езика: какво ли не давахме от 1965 година насам — главно с Емил Джаков, беше човек с чувство за езика. Повдигнахме въпроса: какво става с нашия български език, с наводнението от чуждици, на което е подложен? Започна една дискусия, продължи до 78-ма година. Някои казваха — обогатява се езикът. Други, и аз също — казвахме, че огрубява, че осиротява. Започваме да говорим не с 1000 думи, броил съм ги във вестниците. Говорили сме с 300—400 думи. Сега — с 250. И това е след бурното навлизане на чуждите думи в езика. Внасянето на думи още не значи обогатяване и ще кажа защо. Защо изместваме българските думи? Защо казваме уикенд, а не почивка, отдих, отморяване? Законът за френския език е от времето на Дьо Гол и действа много ефективно и в този момент. Сега го осъвременяват, като увеличават глобите — това означава, че те самите съзнават: законът действа добре за съхраняване на френския език.
— Някой би намерил и за този ви аргумент контрааргумент: нали французите са културна нация, защо им трябва закон за езика?
— Е, трябва ли сега да обявяваме французите за смахнати — да се каже, че не е имало нужда от закон? Те наистина са най-културната нация в света; не американците, а именно те; не германците, а именно те. И след като те имат закон, ние да се стъписваме, че ще ни нарекат тесногръди? Или че ще ни обвинят в предизвикване на етнически размирици? И като знаех, че ще се видим, взех нещо — пак в тази посока — ето това е от турската конституция. Тук турците се опитват да атакуват закона за езика. А ето какво е измислило турското народно събрание през 1994 г. Член 26: „При изясняването и разпространяването на мисълта не може да се използва никакъв език, който е забранен със закон. Противоречащите на тази забрана писмени или печатни материали, грамофонни плочи, ленти със звук и изображение и други изразни средства и пособия се конфискуват по надлежно издадено съдийско решение.“
И член 42: „Никакъв език освен турския не може да се преподава като майчин език на турските граждани в учебните и просветните заведения.“ А у нас се иска в армията да се говори и на чужд език! Как е възможно, къде го има! В Руанда ли… в Турция ли кюрдите говорят на кюрдски…
— Ние забравихме хубавите си български думи, казвате вие. Напомнете ни някои от тях.
— Нямат чет. Вземете речника на Найден Геров. Дума за етаж? Имаме си: стъпник. А думата за черешова стълба? Катерачница. Ами чешма, чешма е турска дума. Водолейка. В Якоруда съм записал тази дума. Няма нещо, за което да няма българска дума. Народът се урбанизира, дойде в града. А за едно „стръмно“ има само десет понятия: освен увес може да се каже върло, освен върло — нанагорно… Ще оставя примера с шибучка, писал съм го. Тояга е едно, шибучка е друго. Една от прекрасните думи е изводник — това е растението от което се оставя за семе, за да изведе следващото поколение.
Или висар — тънко, високо, израсло дърво… Безброй безценни звучни думи. За съжаление ги зарязваме. Ще ми въвеждат чужди думи — не е за приказване!
Въпросът е, че хората, които се опитват да ги въвеждат, са впрегнати в разрушаване на българския език. Казвам го, без да се опитвам да заобикалям.
в. „Континент“ — 12. VIII. 1994 г.
За езика и за оцеляването ни
— Спомняме ли си кога за пръв път ви жегна тревогата от онова, което застрашава езика ни?
— Моята тревога за езика е отколе — от 1965 г. Вие знаете, аз съм писал едно поне стотина статии в продължение на 35 г. Отначало това беше за чистотата и против замърсяването на езика, против чуждите думи, против огрубяването му. След туй вече всички бяхме с надеждата, че ще има някакви мерки в това отношение, дори се говореше за закон. Но всичко така си и мина. И аз сметнах, че сега вече, когато приключи „социалистическата ера“ — след 10 ноември (нека сложим тая дата, макар и условно), че оттук нататък нещата ще тръгнат вече по нормалния ред, т.е. че сега ние ще можем да се погрижим за езика така както трябва А то се оказа точно обратното: всичките недъзи и недостатъци, всичките издевателства над езика, които бяха преди, в сравнение с това, което е сега, са едно към десет! Защото по-рано ние говорехме за пропуски в езика — някой казал нещо по радиото не както трябва или употребил чужда дума: А сега виждаме, че от гарата до края на дългата улица „Витошка“ 90% от табелите са написани на чужди езици. Това е фактическо подменяване на българския език, което тече поголовно навсякъде — във всички градове, дори и в селата на България.
Най-силното, което ме е разтревожило, е започналата физическа подмяна на нашия език.
И нещата не са случайни. Никой не се тревожи, не проявява интерес — най-малко Министерството на образованието се интересува да защити езика.
Като гледам то и какви учебници одобрява, разбира се, че езикът ще търпи провал.
Но това е най-малкото. Голямото е, че самите филологически катедри в университета също работят срещу езика и то работят, както се казва, системно в тази насока.
— Как възприемате това, което навремето правеше дядо Богоров и професор Балан като войнстващи пуристи. Не се ли опасявате от подобни упреци към Вас?
— Детска играчка е тяхното — нека се върне положението, което е било при Дядо Богоров и Балан, аз няма и дума да обеля. В езика наистина влизат чужди думи, усвояват се — това е процес във всички езици. Това не е страшното. Но дядо Богоров и дядо Балан, ако сега станат от гроба и видят какво става, ще се уловят за главите. Тук не става въпрос за влошаване на езика, както ви казах преди малко, а за неговото физическо подменяване.
Може ли да не обърнем внимание и на това, че повечето от гимназиите в България са езикови. Това не може да не е за сметка на българския език. В тях той се изучава колкото за пред очи. Подобно е положението и с историята — родната история от 145 часа я направиха на 28 часа, което значи: още една стъпка и предметът родна история няма да го има. Това е тревожното. Руши се езика. Той е сложен вече на дръвника.
— Знаейки пристрастията ви за чистотата на езика, дали младият ви читател не би се смутил от силния пиетет, който изпитвате към турцизмите.
— Искам да уточня нещо в нашия разговор. Аз не водя никаква борба за чистотата на езика, то се разбра, че тази борба е свършена. В момента въпросът е за физическото му оцеляване — казвам го за трети път дали ще го има или ще го няма. Дали утре някой няма да каже: „Стига с този български език!“, както го каза преди няколко години един професор в университета — Мирослав Янакиев. Това той го написа преди 18 г. черно на бяло в своите лекции и то се четеше във всички университети в България. Какво искаш ти от този език да види хаир!
Но въпросът ви беше за турцизмите. Какво им е на турцизмите и гърцизмите. Аз мисля, че колкото турцизми имаме, толкова са и гърцизмите. А те са всъщност арабизми, минали през турския език. Онова, което е било непотребно, то е изхвърлено, а това, което е останало, то е възприето от езика ни в добрия смисъл на думата. Така че ние няма защо да се точим на турцизмите. Ами тогава ние по същия начин трябва да се противопоставяме на всички английски думи, усвоени от езика ни. Каква е разликата? Аз пък предпочитам турцизмите пред англицизмите.
— Дали урбанизацията, разрушителните процеси, които протичат в българското село, разпадането на селската душевност и психология — дали те не влияят върху езика?
— Общо взето в огражданяването или урбанизационните процеси, както вие току-що се изразихте, влошават езика, дума да не става. Защото идвайки в града човек попада в една по-опростена обстановка. Градската обстановка е по-опростена, ако става дума за онова, което ни заобикаля: ние вървим по един тротоар, минаваме с един трамвай, отиваме в едно учреждение, седим в една стая, връщаме се вечерта и на другия ден — същото. Така върви с почти всички хора, макар и в различни нюанси. А в селото хората живеят сред природата. Да живееш сред природата това значи разнообразие. В нашето село навремето за духането на вятъра имаше 18 синонима. Ама сега гражданинът не се интересува да ги знае и те не му трябват, защото вятърът изобщо не го интересува. За валене на дъжд има 8 синонима. Ама на гражданина не му трябват — на него му е достатъчно само да каже, че ши. Той се намира под покрив.
За „стръмно“ имат 8 синонима: стръмно, урвесто, върло и др. Защото там за селянина всяка дума има значение. А тук за гражданина тя няма абсолютно никакво значение. Така че езикът в града „задължително“ обеднява, „задължително“ се варваризира с примерите на жаргонни думи и тук в града се намира в един законен, бих казал, упадък.
Значи разрухата на селото, намаляването на селското население е свързано с обедняването на езика, защото нашето училище не съумя да направи така, че селските деца, идвайки в града, да си запазят, макар и отчасти, селския речник, богатия речник. Всъщност това не е селският, това е народният речник.
— Любопитно е докъде са границите на вашите езикови тревоги. По-точно — дали са само до езика като градиво на писателя или до езика като жив организъм, със своя „мускулатура“, но и със своя специфична ритмика и музика.
— Оставете вие литературата, макар че тя не е за оставяне, литературата е нещо много важно. Но тук думата не е толкова за нея. В речника на Найден Геров може да се прочете какво е написано срещу думата „език“ — племя, народност. Значи „език“ — това е народността. В момента, в който откъснеш езика — ако има такъв чалъм — и го смениш с гръцкия и почна да приказвам гръцки, аз вече не съм българин. Свършено е. Език и народност — това е все едно и също. Не случайно още Паисий писа: „Българино, знай своя род и език“. Като не знаеш своя език, то ти нямаш никакъв род. Претопяването тогава вече не е проблем. Нашият народ ще изчезне с изчезването на езика. А изчезването на езика вече започна.
— А не считате ли, че сте един самотен рицар за чист български език, без свои верни оръженосци?
— Не се считам за самотен рицар. Аз чувствам това по хората, които ми се обаждат по телефона, по писмата, които получавам. А това е барометър, хората се тревожат. Но те нямат никаква възможност да влияят да се промени отношението към езика на държавните институции, на университета, на Съюза на писателите, ако щете. Ние нямаме премислена езикова политика, каквато има във Франция да речем. Там има закон за езика. Една Франция, която е дала култура на цяла Европа — тя се чувства застрашена. А ние, българите, дето сме една шепа хора, какво да мислим ние за нас.
Така че положението в това отношение не е тежко, а трагично. Защото изтървем ли езика, няма нужда някой насила да ни слага чатала на врата, да ни претопява. Ние сме претопени.
— Спомням си едно ваше интервю (1984 г.), още тогава ставаше въпрос за закон за езика с много конкретни мерки и отговорности. А сега сме 1994 г.
— Да, 1994 г. Ние от Съюза на писателите дадохме проект за закон за езика, изготвихме го, обсъдихме го, приехме го в Съюза. Чудесен закон, но той седи, седи. „Виси — както се казва в Ботевото стихотворение — със страшна сила“ там в архивите на комисията в Парламента и никой не се сеща за него. Сега там в момента на друг огън се пекат, както родопско чеверме се пече — ту от едната, ту от другата страна. Сега става въпрос за неща много по-големи, свързани с оцеляването на България…
— И все пак — някаква светлинка в тези тревожни проблеми.
— Надеждата ми е, че след предстоящите избори, ако бъдат проведени (защото имам известни шубета, че има могъщи сили, които работят да нямаме известно време Парламент), един закон може да промени работите в добра посока. Аз изобщо не съм спрял да вярвам, че България ще оцелее, въпреки всичко и всичко с езика ще си дойде, ако не на старото място, то ще се възстанови неговото суверенно присъствие на нашата земя. Това го вярвам…
в. „Славянски глас“ — м. XI–XII.1994 г.
Няма коментари:
Публикуване на коментар